Навремето бях много смела.Не се страхувах от високото, от дълбокото, тъмното, не
се притеснявах да газя лете във високата трева, да плувам навътре в морето и още много човешки страхове ми бяха чужди. Единствено калострофобията дето от време на време се обаждаше, но общо взето никога не съм си мислела, че ме чака нещо лошо. До момента ,в който не се появи онова мъничко двукилограмово бебче. Аз естествено я родих геройски, без много викове (нали Ви казах ,че бях много смела), но за първи път ,щях да държа бебе. Не животинка някаква, а истинско бебе.Малко човече. И то моето.Не ми я дадоха веднага, което за мен беше добре дошло, защото се чудех какво ще я правя. Мисълта, че от днес трябва да се грижа за нея целодневно и то до края на живота си дето се вика, ме държеше в някакво душевно вцепенение.Донесоха ми е спяща, кротичка. Сега вече предстоеше момента ,в който трябваше след като се събуди за първи път да я гушна. Знаех, че трябва да и придържам главичката, ама как точно.....И в този момент тя кихна. От устичката и носа излезе някаква течност, която съответно запуши местата ,от които се диша и бебчо отвори очички от безпомощното състояние в което се беше оказала. За части от секундата я вдигнах, развиках се, дойде някаква сестра, поразбута я , почисти устенцата и се чу един мижав детски плач. Грабнаха я отново в интензивното, а аз се тресях като премръзнала и се чудех това истина ли е. Започнах да плача.Май не бях готова да бъда майка. Прекалено отговорна беше за мен тази задача. Ама и връщане назад нямаше.Исках си бебето. Исках то да порастне и да има най- добрата майка на света.Когато отново ми я донесоха, я гушнах и не посмях да затворя очи докато бяхме в болницата- да не се задави отново, а аз да не я усетя. И така вече 20 години. Искам да съм смела, но не мога.Страхувам се от високото, дълбокото, тъмното и лошото. Страхувам се, да не им се случи нещо, което да ги осакати за цял живот. И душевно и физически. Ако има бог нека да ги пази. Аз вече не мога.